„И целият народ от Гадаринската околност Го молеше да си отиде от тях; понеже бяха обзети от голям страх” (Лк. 8:37).

Благочестиви християни! Целият народ на Гадаринската страна взел да моли Иисус Христос да си иде от тях, защото всички били обзети от голям страх.

Ще попитате: Какво породило у гадаринските жители такъв извънмерен страх. Нима той бил предизвикан от това, че нашият Господ Иисус Христос изгонил легион бесове от един нещастен човек? Но това би трябвало да предизвика още по-голяма любов към Него, защото Той поради безкрайното си милосърдие излекувал човек, който от много дълго време не се обличал в дреха и не живеел в дом, а на гробищата, и бил гонен по гори и пущинаци, по градове и села, предизвиквайки страх и ужас в околните жители.

Тъй като Христос вършил и претърпявал всичко за наше назидание, то затова и допуснал да бъден отведен в пустинята (Мат. 4:1-10) и да влезе в борба с дявола, за да може никой от кръстените, ако му се случи след кръщението да претърпява още по-големи от предишните изкушения, да не се смущава от тях като от нещо неочаквано, а да претърпява мъжествено всяко изкушение като нещо обикновено. Получил си оръжие не за да си почиваш, а за да се сражаваш. Ето защо и Бог допуска да бъдеш сполитан от изкушения.

Тази притча показва, че тези, които са живели не както се полага, ще се осъзнаят, но вече няма да имат възможност да поправят своето положение. Очите им ще се отворят и те ясно ще виждат в какво се състои истината.

Някои питат защо поменаваме починалите? Защото това ни е заповядано да вършим. А че ни е заповядано, вижда се от това, че никога не е имало време, когато в Божията Църква да не се е извършвало такова поменаване. Значи това идва от апостолите и от Самия Господ.

Нашите умници обаче навсякъде си пъхат носа и викат: "защо, защо?" На такъв му дайте с вяра едно „перване по носа”, и ще миряса.

Евангелското четиво, което вие, възлюбени братя, току-що чухте, няма нужда от обяснение. Необходимо е само увещание. Защото човешката немощ не се наема да изяснява това четиво, което е изяснено от Самата истина.

Когато човек чете написаното от съвременните апологети на честото причащение, лесно остава с впечатлението, че утвърдената в Църквата практика на по-рядко причащаване е някакво случайно и неправилно отклонение – нещо, което се е случило едва ли не помимо волята и контрола на самата Църква и на действащия в нея Дух Свети.

При малко по-внимателно разглеждане обаче, подобно схващане се оказва несъстоятелно. За да разберем истинския смисъл на това развитие на нещата, необходимо е да се опитаме да видим неговата вътрешна логика – как и защо се е стигнало до промяната на първоначалната практика, какво е наложило въвеждането на период на подготовка преди приемане на Свето Причастие, и как Църквата е търсила равновесие между идеала на честото причащение, от една страна, и пастирската отговорност за достойното участие в Тайнството, от друга.

Лк. 7:11–16

Гал. 1:11–19

Когато Господ се приближавал към вратите на града Наин, от тях „изнасяха мъртвец, едничък син на майка си, а тя беше вдовица” (Лк. 7:12). И тъй, една срещу друга вървели две процесии: след Иисус „вървяха мнозина от учениците Му и много народ”; след покойника и неговата майка „много народ… от града” (Лк. 7:11–12).

Обичайте враговете си и правете добро (Лука 6:35).

Това, към което безполезно се стремеше най-висшият от ангелите на светлината, онова, по което се подлъга безсмъртният човек в сладостния рай – това ви обещава, щастливи смъртни, и ви заповядва Божията любов днес.

Светият апостол и евангелист Иоан Богослов, чиято памет днес честваме, през целия си живот повече от всичко и по-често от всичко проповядвал за любовта – наставлявал християните да обичат Бога и да обичат ближния. Дори в старостта си често като поговорка повтарял думите: „Обичайте се един другиго, братя“ (срв. Иоан 15:12).

„Това като сториха, те уловиха голямо множество риба, та и мрежата им се раздираше“ (Лука 5:6).

Братя мои възлюбени, днес беше прочетено евангелието от Лука за проповедта на Господа Иисуса Христа, произнесена от кораба при Генисаретското езеро; след това, чухме за заповедта на Господа към рибаря Петър да хвърли мрежата в дълбокото и научихме за необикновено изобилния улов на риба, от който мрежите се късали, а корабите започнали да потъват; за ужаса на рибарите при този чуден улов; за това как Петър почувствал божествената власт на Христа и за дълбокото чувство за неговата собствената немощ; и накрая за призоваването на Петър – от рибар да стане ловец на човеци и за незабавното му последване на Христа (Лука 5:1–11). Това незабавно последване е чудо на Христа.

Един човек, като се отправил на далечен път, повикал слугите си и им дал от своето имущество – едному дал пет таланта, другиму – два, на трети – един.

На Твоя Кръст се покланяме, Владико!

Днес е празникът на Въздвижението на Честния и Животворящ Кръст Господен. Ще ви разкажа, слушатели, какво означава днешният празник и по какъв случай той е установен.

„Чу за Него една жена, чиято дъщеря беше обхваната от нечист дух, и като дойде, падна пред нозете Му; а тая жена беше езичница, родом сирофиникиянка; и Го молеше да изгони беса из дъщеря й. Но Иисус й рече: нека първом да се наситят чедата; защото не е добре да се вземе хлябът от чедата и да се хвърли на псетата. А тя Му отговори и рече: да, Господи, ала и псетата ядат под трапезата трохи от децата. И каза й: за тая дума, иди си: бесът излезе из дъщеря ти. И като отиде у дома си, тя намери, че бесът беше излязъл, и дъщеря й лежеше на постелката” (Марк 7:25-30).

Какво подтикнало сирофиникиянката да дойде при Господа и да бъде тъй неотстъпна в прошението си? Оформеният у нея траен образ на убеждения. Тя била убедена, че Спасителят има силата да изцели дъщеря ѝ и дошла при Него. Убедена била, че Той няма да остави прошението ѝ неудовлетворено и не преставала да моли.

Иоан 3:13–17

Галатяни 6:11–18

Стоейки пред тайната на Светия Кръст, четем, как „един човек, на име Никодим, началник иудейски дойде при Иисуса нощем и Му рече: Рави, знаем, че си учител, дошъл от Бога, защото никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако не бъде с него Бог”. А Господ започнал да говори за необходимостта човек да се роди отново, за Духа, Който „духа, дето иска“. Никодим пита как, защо, но отговорите на Иисус Христос не се опират на живия духовен опит на слушателя и затова те са като знаци, като точки, които още не са съединени в контур, поради което още не се е получил определен образ.

„Кога се дигне Господ да съкруши земята!” (Ис. 2:19). Така започва своето истинно свидетелство пророк Исаия. Не като нашенските т. нар. пророци, които казват: „така ще стане“, а после не става; или „така ще се случи“, пък не се случва. Това обаче е онзи велик пророк, на когото Божият ангел вложил небесен огън в устата, за да го очисти от всяка заблуда и лъжа. И той да пророкува само онова, което е истинно, което е от Бога.