Поучения от преп. Йосиф Оптински
Към една монахиня старецът отправил следните наставления:
Когато постъпките и греховете на ближните те възмущават и ти нарушават душевното спокойствие, ти се ръководи от следното:
а) Ако греховете на ближния ти, които ти желаеш да поправиш, нарушават твоя душевен мир и те раздразняват, това значи, че и ти грешиш (с раздразнение и с нетърпимост) и следователно не ще можеш да изправиш греховете с грехове. Те се изправят с кротост.
б) Ревността, която иска да изтреби всяко зло, сама е велико зло.
в) Помни, че в твоето око има греда, а ти забелязваш сламката в окото на ближния (Лука 6:42).
г) Има неизбежни несъвършенства, а има и полезни такива. Понякога чрез злото се утвърждава доброто.
д) Примерът на Божието дълготърпение трябва да обуздава нашата нетърпеливост, която ни отнема душевния покой.
е) Примерът на Господа Исуса Христа ни показва с каква кротост и търпение трябва да понасяме човешките недостатъци и ако не сме поставени да ръководим хората, трябва да гледаме с кротост на злото у другите.
ж) На всички ни се струва голямо онова провинение на ближния, което нас самите ни изобличава в нещо.
з) Нищо не може така да ни успокои и да ни примири с греховете на ближните, както мълчанието, молитвата и любовта.
***
Някой си, говорейки за един свой роднина самоубиец, започнал да доказва, че Бог може и на него да прости.
– Не е наша работа да мислим по тоя въпрос – отвърнал старецът. – Господ наистина може и да му прости. Нашият дълг обаче е да изпълняваме повелите на закона. То е както със земния съд. Съдиите са длъжни да определят наказанието на престъпниците по закона, а царят може и да ги помилва. Един свят мъж (св. Василий Велики) се помолил за езическия цар Траян, но чул глас: „Не дръзвай да се молиш за такива!"
***
Веднаж, съпровождайки стареца в неговата разходка из гората, някои му казали:
– В еди-кой си монастир има монаси доброволни затворници.
Батюшката отвърнал:
– Този духовен път е опасен. Когато човек е в уединение, страстите му растат, тъй както тревата расте гъсто там, дето не се тъпче. А дето постоянно се ходи (например, по пътищата), там трева не расте. Мнозина отиват в уединение, подтиквани от своята нетърпеливост. А за нас е полезно, когато ни бутат и ни безпокоят. Онова дърво, което постоянно е разлюлявано от вятъра, пуска по-дълбоки и по-здрави корени. А дървото, което расте на завет, изведнаж при буря може да се повали.
***
Някои казали на стареца:
– Ето пак настъпи неурожай!
– Да – подтвърдил той. – Малък е добивът на храни, защото греховете ни са много. Бог наказва със слаба реколта, задето съвсем престанаха да спазват постите хората, та даже и простолюдието. Затова, като не искаме да постим доброволно, ще трябва да постим по неволя.
Архимандрит Серафим, „Оптинските старци”, София, 1991