„Всичко това съм опазил от младини” (Мат. 19:20).

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Ще настъпи час, когато всеки от нас ще срещне своя Господ и Спасител. Ще дойде ден, когато ще трябва да дадем отговор пред Този, Който някога е задал въпроса: „Любиш ли Ме?“ (Иоан 21:16). Нима наистина и ние също като богатия младеж от днешното евангелско четиво ще започнем да изреждаме всички наши тъй наречени добри дела? Нима и ние също като него ще тръгнем да доказваме на Спасителя, че всички Негови заповеди сме „опазили от младините“ си?

А какво всъщност сме запазили от младостта си? Какво грижливо сме пренесли през целия си живот като свещен дар, какво трепетно сме пренесли като крехък съд с драгоценна влага? Това е важно да разбере всеки, защото никой от нас не знае деня и часа, когато ще бъде направена равносметката на живота му, защото никой не знае кога ще „дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него“ и кога Той „ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози“ (Мат. 25:31–32).

Тогава именно на Страшния съд Господ Вседържител ще попита всеки от нас какво сме запазили от младостта си, какво е останало в нас от дара, с който Създателят ни е надарил при раждането, и как сме умножили получения талант.

Ясно е, че тялото ни през времето на нашия живот се руши: няма я вече предишната жилавост и радостния стремеж към движение, очите са помръкнали, косите са побелели. И колкото и да се старае човек, каквито и хитрини да измисля с диети и физически упражнения – разпадът е неизбежен. Едва ли някой от нас дори и олимпийски шампион да е може да се похвали, че е запазил от младостта си „съсъда на Светия Дух“ – тялото си – в съвършено състояние. Светците също остарявали и изнемощявали, какво остава пък за останалите, които разрушават тялото си с невъздържаност, чревоугодие, пагубни страсти и вредни навици. Всичко се е разтляло, разграбено е и превърнато в прах.

Може би с ума, с интелектуалните способности, с мисловната дейност, с която сред цялото творение само човекът е надарен – може би с това би могъл да се похвали човек при последната равносметка на своя живот. Може би този дар Божий е бил съхранен и преумножен от младини? Но не, и тук няма с какво да се гордеем. Колкото повече минава времето, толкова по-рядко напрягаме умствения си апарат. Все по-слаба става паметта, все по-мъчително е решаването на трудни задачи, все по-малко четем книги, изискващи сериозно умствено усилие, все по-често за „интелектуална храна“ ни служат пошлите вестникарски четива, които не изискват нито ум, нито труд за мисълта, нито усилие за душата. И, разбира се, в края на живота си ние вече не можем да се сравняваме с младите в способността да бъде познаван света, а това, което наричаме „житейски опит“ и което уж ни принадлежи по право, твърде често ни подвежда. И ние, вместо след като сме се опарили от млякото да духаме и водата, отново и отново пак се парим от млякото. Остава да възкликнем заедно с апостола: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“ (Рим. 7:24).

А душата ни – тази вечна и безсмъртна същност – тя какво? Нима поне нея сме запазили от младостта си, за да имаме с какво да се явим на Страшния съд Господен? Уви, и тук няма с какво да се похвалим. Спомнете си как в нашето детство, за да ни уличат в лъжа, възрастните ни казваха: „Хайде, погледни ме в очите“ – и детето не можеше да издържи този прям поглед; очите му, съвестта му не можеха да лъжат. А сега? Дали и днес съвестта ни е също тъй чувствителна? Дали и днес не бихме издържали прям въпросителен поглед, дали не бихме могли да излъжем „в очите“? Не съм съвсем сигурен.

Можем ли и сега, като децата, просто и нелукаво да молим за прошка, да се надяваме на прошка, да вярваме в прошката? Можем ли с всепобеждаваща вяра да кажем на изповед пред нашия Бог, както детето казва на възрастния: „Господи, повече няма да правя така!“, и при това да бъдем уверени докрай, до върховете на пръстите си, че наистина това повече „няма да бъде“? Можем ли, като децата, да вярваме, да обичаме и да се каем? Ако не можем – какво тогава сме запазили от младостта си? Ако не можем – на какво да се надяваме на Страшния съд Господен, спомняйки си суровото предупреждение на нашия Спасител: „Истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно “ (Мат. 18:3)?

„Минава животът, минава животът като ветрец по поле с ръж“^[1] – и какво остава като „сух остатък“, какво запазихме от младостта си? Всичко е загубено, всичко е пропиляно, всичко е погубено. Блажен е самоувереният юноша от днешното евангелие – на него му оставало само едно: да стане съвършен. А ние грешните едва ли ще успеем да последваме примера му. За нас остава може би само да си спомним стария рибар-апостол. Три пъти през онази нощ той предал своя Бог. Той предаде Христа и го знаеше. Той се отрече от Спасителя си и при това не се оправдаваше с обстоятелствата на мястото и времето, както ние постоянно правим. Той стана предател. Но когато Страшният Съдия го попита: „Любиш ли Ме?“ – старият апостол изрече думи, които дано и на нас Бог да даде да не забравим в края на живота си: „Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам“ (Иоан 21:17).

Всичко знае нашият Господ за живота и душата ни. Той знае и паденията ни, и възходите ни. Той знае, че с никакви дела, с никакво спазване или изпълнение на заповедите не можем да се оправдаем. И Той знае кого наистина обичаме: себе си и своя покой, или Него – нашия Господ и Спасител. Амин.

Храм „Священномученика Владимира, митрополита Киевского и Галицкого”

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Строфа от песента „Я люблю” на Татяна и Сергей Никитини - бел. прев.