Из доклада на свт. Иоан Шанхайски пред Втория всезадграничен събор на РПЗЦ (1938 г.)

Предлагаме на вниманието на читателите част от доклада на еп. Иоан (Максимович), озаглавен „Положението на Православната Църква след войната”, произнесен пред Втория всезадграничен събор на РПЗЦ, състоял се в Сремски Карловци през август 1938 г., която част е посветена на състоянието на Цариградската патриаршия.

***

Голямата война, която разтърси всички държавни и културни основи на огромна част от земното кълбо и даде нова насока в историята на много народи и държави, разбира се, остави тежък отпечатък и върху положението на Православната Църква. Едни поместни църкви получиха възможност по-свободно и по-добре да се развиват във вътрешен и външен план, други се оказаха сред гонения, раздирани в същото време и от вътрешни смутове. Изобщо Православната Църква днес е подложена на сериозно изпитание и преживява най-тежкия период от своето съществуване в света.

Първенстващата от Православните църкви, църквата на Новия Рим – Цариград, оглавявана от патриарх, носещ титлата вселенски и сама себе си именуваща Вселенска патриаршия, в пространствен аспект достигна кулминацията на своето развитие в края на XVIII век. Тогава тя владееше цялата Мала Азия, целия Балкански полуостров (с изключение на Черна гора) плюс прилежащите острови, тъй като другите църкви на Балканския полуостров бяха лишени от самостоятелност и присъединени към Вселенската патриаршия.

Вселенският патриарх още преди превземането на Цариград от турците получи от турския султан титлата милет-баши, тоест глава (началник) на народа и се смяташе за глава на цялото православно население на Турската империя, което обаче не пречеше на турското правителство по всевъзможни поводи да сменя патриарси и да назначава нови избори, при което с всеки следващ път заплащането за поста ставаше по-голямо. Явно последното обстоятелство имало голямо значение при смяната на патриарсите от турците, защото нерядко се случвало, че те допускали сменения от тях патриарх отново да се възкачи на патриаршеския престол след смъртта на един или няколко негови приемници. При това положение ставало така, че много патриарси заемали катедрата по няколко пъти и всяко възкачване на нея било съпровождано с получаването на определена сума пари от турците.

За да си възвърне сумата дадена при встъпването на патриаршеския престол, патриархът събирал определени суми пари от поставяните от него митрополити, а те на свой ред – от поставяното от тях духовенство. Този ред за попълване финансите на патриаршията налагал тежък отпечатък върху устройството на целия ѝ живот. Също така определено отражение върху патриаршията оказвала и велико-гръцката идея, тоест стремежът за възстановяването на Византия, отначало в културен, а в бъдеще и в политически план^[1]. С оглед на тази цел на всички по-високи и значими постове се назначавали верни на мегали идеята хора, преимуществено гърци от цариградското предградие Фенер, където се намирала и самата Патриаршия. Почти винаги епископските катедри се заемали от гърци, макар че на Балканския полуостров населението в мнозинството си било славянско.

От началото на XIX век започнали освободителните движения сред балканските народи, които се стремяли да се освободят от турската власт. Тогава възникват отначало полунезависимите, а след това и напълно независимите от Турция държави Сърбия, Гърция, Румъния и България. Паралелно с това вървяло и образуването на нови поместни църкви, които се отделяли от Вселенската патриаршия. Вселенските патриарси, макар и неохотно и под натиска на обстоятелствата, признавали автономията на църквите във васалните княжества, а след това признали и пълната самостоятелност на църквите в Сърбия, Гърция и Румъния. Само българският въпрос навлязъл във фаза на усложнения, от една страна заради нетърпението на българите, които още не се били сдобили с политическа самостоятелност, а от друга – благодарение на неотстъпчивостта на гърците. Самостоятелното провъзгласяване на българската автокефалия на основание на султански ферман не било признато от Патриаршията и в редица епархии била установена паралелна йерархия.

Границите на новообразуваните балкански поместни църкви съвпадали с границите на новите държави, които през цялото време нараствали териториално за сметка на Турция, като заедно с това придобивали нови епархии за сметка на Патриаршията. Но все пак през 1912 г., когато започнала Балканската война, Вселенската патриаршия имала около 70 митрополии и няколко епископии. Войната от 1912‒1913 откъснала от Турция значителна част от Балканския полуостров включително такива големи духовни центрове като Солун и Атон. Първата световна война временно лишила Турция от цяла Тракия и цялото Малоазийско крайбрежие заедно с град Смирна, които територии обаче били загубени от Гърция през 1922 г. след неудачния поход на гърците към Цариград и вътрешността на Турция.

В този случай вече вселенският патриарх не можел повече така лесно да изпусне изпод властта си епархиите откъснати от Турция, както това ставало преди това. Защото вече ставало дума за територии, които по начало и от древност се намирали под духовната власт на Цариград. Но все пак вселенският патриарх през 1922 г. признал присъединяването към Сръбската църква на всички области, които влизали в пределите на Югославия, съгласил се с влизането в състава на Еладската църква на редица епархии, намиращи се на територията на Гръцката държава, като обаче запазил своята юрисдикция на Атон, а през 1937 г. признал дори автокефалията на малката по територия Албанска църква, която първоначално не признавал.

Пределите на Вселенската патриаршия и броят на нейните епархии бил значително съкратен. Същевременно Вселенската патриаршия на практика загубила и Мала Азия, макар тази територия формално да оставала под нейната юрисдикция. Съгласно мирния договор между Гърция и Турция през 1923 г. била осъществена размяна на населението между тези държави и цялото гръцко население на Мала Азия трябвало да бъде преселено в Гърция. Древни градове, които някога имали голямо значение за църковните дела и били със славна църковна история, останали без нито един жител с православно вероизповедание.

По това време вселенският патриарх загубил и своето политическо значение в Турция, тъй като Кемал Ататюрк го лишил от титлата милет-баши. На практика на вселенския патриарх сега били подчинени пет епархии в пределите на Турция плюс Атон с принадлежащите му територии в Гърция. Патриархът бил до крайност ограничен дори що се отнася до упражняването даже на безспорните негови права в църковното управление в пределите на Турция, където той бил разглеждан като обикновен чиновник на турско подчинение, намиращ се под прекия контрол на правителството. Турското правителство се намесвало във всички аспекти на живота на своите граждани, и само като особена привилегия разрешило на него и на арменския патриарх да носят дълга коса и одежди, като забранило това на останалото духовенство. Патриархът нямал право свободно да напуска Турция, а в последно време правителството все по-настойчиво се опитва да го премести в новата столица Анкара, където днес няма православни жители, но където е съсредоточено управлението на всички отрасли на държавния живот.

Такова външно унижение на йерараха на града на св. Константин, който някога бил столица на Вселената обаче не разклатило почитта към него сред православните, които благоговеели пред катедрата заемана от св. Иоан Златоуст и св. Григорий Богослов. От нейната висота приемникът на тези велики светители можел духовно да ръководи целия православен свят, ако той обладаваше тяхната непоклатимост в защитата на правдата и истината и широтата на възгледите на неотдавна заемалия катедрата патриарх Иоаким ІІІ. Само че към общия упадък на Вселенската патриаршия се добавили и действията ѝ след Първата световна война. Загубата на епархиите, които напуснали нейните владения, а също и загубата на политическото ѝ значение в пределите на Турция Вселенската патриаршия решила да компенсира с подчиняването на области, в които до настоящето време не е имало православна йерархия, а също и църквите на такива държави, в които управляващите не са православни.

Така на 5 април 1922 г. патр. Мелетий назначил екзарх на западна и централна Европа с титла Тиатирски митрополит и местопребиваване в Лондон. На 4 март 1923 г. той хиротонисал чешкия архимандрит Саватий за архиепископ Пражки и на цяла Чехия. На 15 април 1921 г. била основана митрополията на Унгария и централна Европа с катедра в Будапеща, макар там вече да имало сръбски епископ. В Америка била основана архиепископия подчинена на Вселенския престол. След това през 1924 г. била основана епархия в Австралия с катедра в Сидни. От 1938 г. на австралийския архиепископ била подчинена и Индия. В това време става подчиняването на отделни части от Руската Православна Църква, които се оказали откъснати от Русия. Така на 9 юни 1923 г. вселенският патриарх приема в своята юрисдикция Финландската епархия като автономна Финландска църква. На 23 август 1923 г. по същия начин е подчинена и Естонската църква. На 13 ноември 1924 г. патриарх Григорий VII признал автокефалията на Полската църква, но под надзора на Вселенската патриаршия, тоест става въпрос по-скоро за автономия. През март 1936 г. вселенският патриарх приема в своята юрисдикция Латвия. Като не се ограничил само с приемането в своята юрисдикция на църкви от отпадналите от Русия крайни територии, патриарх Фотий приел в своята юрисдикция руския митрополит за Западна Европа Евлогий с подчинените му енории, а на 28 февруари 1937 г. архиепископът на юрисдикцията на вселенския патриарх в Америка ръкоположил епископ Теодор-Богдан (Шпилко) за глава на Украинската църква в Северна Америка.

По този начин вселенският патриарх станал действително вселенски по обхват на територията, която теоретично му е подчинена. Почти цялото земно кълбо с изключение на неголемите територии на трите древни патриаршии и територията на Съветска Русия според представите на дейците на вселенската патриаршия влизат в нейния състав. Разширявайки безкрайно своите въжделения за присвояване на руските области, цариградските патриарси започнали дори да повдигат въпроса за незаконното според тях присъединяване на Киев към Московската патриаршия и за това, че съществуващата преди това Киевска южно-руска митрополия трябва да бъде подчинена на цариградския престол. Такава позиция по въпроса е заявена ясно в томоса от 13 ноември 1924 г. по повод отделянето на Полската църква и се поддържа от вселенските патриарси съвсем последователно. Така на ръкоположения с разрешението на вселенския патриарх викарий на митр. Евлогий в Париж се присвоява титлата епископ Херсонски сякаш Херсон, който днес се намира на руска територия, е подчинен на вселенския патриарх. Следващата логична стъпка на Вселенската патриаршия би трябвало да бъде обявяването на цялата руска територия като юрисдикция на Цариград.

Само че действителната духовна мощ и дори действителните предели на власт далеч не съответстват на такова самовъзвишаване на Цариград. Да не говорим за това, че почти навсякъде властта на вселенския патриарх е твърде призрачна и се заключава най-вече в утвърждаване на избраните за определени места епископи, или изпращането на такива от Цариград. А и много страни, които Цариград смята за подчинени нему, нямат никакво реално паство, което да се намира под неговата юрисдикция.

Нравственият авторитет на Цариградския патриарх също така е паднал твърде ниско, имайки предвид крайната неустойчивост и неуреденост на неговите собствени църковни дела. Така например Патриарх Мелетий IV (Метаксакис) устроил „всеправославен конгрес”, съставен от малцина представители на някои православни църкви, който постановил да бъде въведен новия календар. Това постановление било прието само от част от църквите и внесло страшен разкол сред православните. Патриарх Григорий VII признал постановлението на «Живоцърковния» събор за низвержението на Руския патр. Тихон, който малко преди това бил обявен за изповедник от Цариградския Синод, и след това влязъл в общение с обновленците в Русия, което общение се поддържа и до днес^[2].

Изобщо Вселенската патриаршия, която на теория обема почти цялата вселена, а фактически упражнява своята власт едва в няколко епархии, като на останалите места осъществява само някакъв повърхностен върховен надзор и получава за това някакви доходи, преследвана от държавните власти на мястото на своето пребиваване и неподдържана от никаква държавна сила и власт^[3] отвън, загубила значението на Стълб на Истината и се превърнала в източник на многобройни разделения, докато в същото време, обхваната от извънмерно властолюбие, се е превърнала в едно жалко зрелище, напомнящо за най-лошите времена на цариградската катедра.

Деяния Второго Всезарубежного Собора Русской Православной Церкви заграницей. – Белград, 1939. – С. 389‒394.

Благодатный огонь

Превод: прот. Божидар Главев

[1] При появата си в началото на XIX век Мегали идеята е една чисто културно-националистическа визия, свързана много повече с Древна Елада, отколкото с Византия. Идеята за реставрация на Византия се появява по-късно и е свързана с повишения териториален апетит на гърците и стремежът им „да си върнат Цариград”. Този стремеж всъщност е наличен още при идеолозите на късното гръцко Просвещение, но едва с приближаването на края на Османската империя, надеждите за осъществяването на този стремеж започват да им изглеждат реални - бел. прев.

[2] Особено показателно е отношението на Вселенската патриаршия към съветската власт след „Октомврийската революция”. Позицията ѝ е политическа, а не духовна. Официално тя не осъжда безбожната власт, а единственото, което се опитва да направи в тези смутни времена е, да разшири влиянието си за сметка на Руската църква - бел. прев.

[3] Този проблем намира своето решение, когато с назначаването на патр. Атинагор І на цариградската катедра, световният хегемон САЩ застава твърдо в подкрепа на Цариградската патриаршия - бел. прев.