Всеки православен пастир, всеки свещеник знае колко леко и колко радостно е да се благовести на Божия народ словото на спасението. И опитни богослови, и простодушни хора, и почтени старци, и млади йереи поне веднъж в пастирската си практика са преживявали състоянието на това радостно единение с цялото си паство, когато в стопления от обща молитва храм „с едни уста и едно сърце“ Божият народ и Божият йерей изповядват вярата си и наистина стават семейство, стават общност.

Но понякога се случва и така, че думите на проповедта засядат в гърлото. Случва се така, че дори най-простото и естествено желание да утешиш и да помогнеш, се разбива в стената на мрачно неразбиране или подигравателно презрение. И тогава, колкото и срамно е да се признае, не можеш да говориш за нищо. Тогава езикът наистина „прилепва към гърлото“. И не защото липсват думи. Думи не липсват. Но да ги произнесеш, обръщайки се към хората, които те гледат, е просто невъзможно. Невъзможно е, защото те не ти вярват. Те не вярват на нито една твоя дума.

Може би ще се учудите, но аз самият най-често преживявам такова състояние на опело, на погребална служба, когато би трябвало душите и сърцата на близките на покойния да са отворени за всяка дума на утешение, когато сякаш е достатъчно само да споменеш за Царството Небесно, за всеобщото възкресение и за живота на бъдещия век, за да се изпълнят очите на присъстващите с надежда, и наистина, както се пее в икоса на погребалния канон, надгробното ридание да се превърне в ликуващата песен „алилуия“.

Но не, надгробното ридание не се превръща в радост, надеждата не засиява в очите на хората около ковчега. А всичко това е, защото при последния му път покойният често бива съпровождан от хора, които иначе едва ли биха влезли в Божия храм. Те са дошли тук по необходимост, дошли са да направят всичко „както си му е редът“. Нищо повече от това. А от кого и откъде е този ред и защо е този ред – за това изобщо не желаят да се замислят. Преди беше редно на погребенията да свири духова музика – и тя свиреше. А сега е редно свещеникът да произнася непонятни думи и да извършва непонятни действия – и той го прави. Само така може да се обясни положението, при което най-важното събитие в нашето земно съществуване – смъртта – става повод за пиянство и обилни трапези.

Само с абсолютно неверие в какъвто и да е Вечен Живот, само с пълната увереност, че с тази погребална могила всичко наистина свършва, може да се обясни безумната традиция да се пие твърд алкохол направо на гробището, до самия гроб, с пълната увереност, че точно така му е редът.

Когато днес четохме Евангелието от Лука, може би някои бяха поразени от думите евангелиста: „И смееха Му се, защото знаеха, че тя е умряла“ (Лк. 8:53). На Спасителя се смеят хора, които не могат да повярват, че бедното момиче „не е умряло, а спи“. Подобна подигравка с Христос, с Църквата, с християнската вяра във Вечния Живот е присъствието и участието в опело на хора, които именно в този Вечен Живот не вярват. Защото опелото не е нищо друго освен последна прощална молитва на Църквата и на всички, които са познавали покойния тук, в този свят, на тази земя. Това е молитва за милост и спасение, това е уверение, че онзи, чието бездиханно тяло лежи в ковчега посред храма, наистина ще обитава в ангелските селения и непременно ще достигне радостния край на своя живот „в място светло, в място злачно, в място покойно“.

В този смисъл православното погребение не е просто прощална церемония, а тържествено свидетелство на Църквата за нейната вяра във Вечния Живот. И сега опитайте да свидетелствате, когато към вас са обърнати очи, пълни с отчаяние, недоумение, ирония – с какво ли не, само не с вяра! Опитайте да проповядвате вечния живот, когато безмерната, съкрушителна скръб от загубата на най-любимия човек затваря душата за всяка утеха, за всяка молитва. Църквата знае какво е скръбта поради загубата на своето чедо. Църквата помни сълзите на Своя Основател над гроба на Лазар. Но също така ние твърдо помним какво каза нашият Спасител на сестрата на покойния и заедно с нея – на всички нас. „Иисус й рече: Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки. Вярваш ли това?“ (Иоан 11:25–26).

Да, Господи! Вярваме, изповядваме и пеем на всяка Литургия думите от Символа на вярата: „Чакам възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век“. Амин.

Храм „Священномученика Владимира, митрополита Киевского и Галицкого”

Превод: прот. Божидар Главев